ГЕОРГИ БАКАЛОВ

“АНТОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ”

Антологията на Гео Милев не е случаен сборник от произведения на всички български поети. Мнозина от тях не са никак представени. За малкия обем на тази антология много са и тия автори, които са представени в нея. Някои от тях можеха да се изоставят на същото основание, на което са изоставени куп други. В малкия обем на антологията е дадено сравнително много. Защото съставителят е дал действително ценни работи, характерни както за авторите им, така и за развитието на нашата поезия. Наистина много прекалено е твърдението му, че в неговата антология не липсва нито една /!/ несъмнена ценност в българската поезия. Нали сам той казва, че “в края на краищата всяка антология е отражение на личния вкус и разбиране на съставителя си”. Антологията е предшествана с един увод, който наистина не е “кратка история на българската поезия”, както съставителят го нарича, но е интересен за уясняването на гредището, от което Гео Милев излиза за своя подбор. Интересен е и по изказаните негови мнения за някои поети. С мнението си за Ботева, че бил “непосредствено отражение на расовия гений” и “върховна еманация на българския народ като раса”, Гео Милев плаща закъснял данък на нищо необясняващото архаично обяснение на идеологиите с расата. “Втора еманация на расовия гений” бил Яворов, само че - на друга страна на тоя гений. Изглежда, че “расовият гений” е много разнообразен, щом има такива най-разнообразни и противоречиви “еманации”. Вазов пък бил “представител на българския народ тъкмо в рамките на неговия бит и живот, в рамките на дадения исторически момент”. Тук, макар да го огражда в “рамките на даден исторически момент”, Гео Милев е платил данък на патриотическото схващане за Вазова като “народен поет” /както го наричаха неговите поклонници/. “Вазов - казва Милев - е чувствителната струна, която се отеква на всичко, що вълнува неговата съвременност. И тази струна звучи в унисон с чувствата и мислите на съвременниците - на целия народ” /к. н./. Известно е, че цял един нов, зараждащ се и развиващ се пред очите му свят - светът на пролетариата с неговите идеи и борби - остана съвсем чужд за Вазова. Така че не на “всичко” се отекваше Вазов и не на “целия народ” в унисон звучеше неговата струна. Характеристиката на Смирненски също така не е вярна: че новото, което внесъл в нашата поезия, били “мотивите на социалното недоволство” /тия мотиви много по-рано са звучали в нея/, но че тия мотиви не намерили у Смирненски “необходимата нова форма, за да се разгърнат и оформят като начало на едно ново развитие на българската поезия”. “Социално недоволство” е много общо казано. То може да бъде само жалба, хленч. А за Смирненски е характерно метежното, размирното, бунтовното, революционното, бурята и напорът на пролетариата. И на това ново той даде форма така сполучлива, че стана любимец на своите “бледолики братя”. “Новото развитие в българската поезия” няма да отмине Смирненски - не напразно и самият Гео Милев завършва с него своята антология - именно неговото творчество ще бъде “началото” на това ново развитие. Независимо от мненията на съставителя, изказани в увода му, антологията ще бъде полезна за опознаване с българската поезия. Правят впечатление и оригиналните рисунки на ликовете на авторите от художника Макс Мецгер, от които някои, напр. на Стоян Михайловски, са великолепни. Изданието е спретнато.

Бележки

“Антология на българската поезия”. Съставена от Гео Милев, София, издава Филип Чипев - сп. “Нов път”, г. ІІ, 1925, кн. 10.