|
ВАСИЛ ПУНДЕВ
“ПОЛ ВЕРЛЕН” - ИЗБРАНИ СТИХОТВОРЕНИЯ
В малък предговор преводачът изразява своя възторг от Верлен и сочи
неговото важно значение за развитието на европейската поезия от края
на ХІХ в. Преводачът говори с голямо увлечение и преувеличение за
Верлен така, както се говореше за него в началото на тоя век, когато
тържествуващият симболизъм беше издигнал с любов и почит името на
тоя свой предходник наред с най-големите имена в новата литература.
Днес отношението към Верлен, струва ми се, е значително и
справедливо коригирано и би могло да се очаква, че тази корекция ще
се внесе у нас тъкмо от Гео Милев, застъпника на най-новите течения
в литературата, който твърде често има добър усет за тях. Но за
твърде популярния и у нас Верлен той е останал със стари
впечатления, така затвърдени в него, че дори собствените му преводи
не са могли да му внушат по-правилна, по-днешна оценка над
Верленовата поезия. Никой не ще откаже, че тя е интимна и хубава, че
е имала голямо значение за симболистите не само във Франция, но
никой не ще откаже също, че разговорите на бедния Лелиан с бога са
плитки, дори плоски, че изобщо тая задушевна поезия не крие
дълбочината на богата, неразгатваема личност. Всеки знае и обича
Верлен, нищо непостижимо и не наше няма у него, защото му пилсва
духът и тайната на големите поети.
В превода на Гео Милев Верленовите песни са изгубили доста от своята
хубост главно поради техните характерни формални особености. Трудно
е да се превежда един поет, който е издигнал музиката над всичко
друго в поезията. Мъчно може да се настрои по верленовски
българският тежичък стих и да се догонват меките ефекти на
отсенките, с разнообразието на които майстроски си служи Верлен.
Добри като български език и стих, преводите на Гео Милев са далеч от
оригинала понякога във всяко отношение: техника, поетически
средства, значение на изразите и образите. Пример за такова
отдалечаване е кръстеното от преводача стихотворение “Дъжд” /у
Верлен то и много други, на които приводачът е дал имена, са без
заглавия/ - известната песен с мото от Рембо: “Il pleut doucement
sur la ville”. Сравнението само на първата строфа от оригинала и
превода посочва характерните отклонения, които Гео Милев е допуснал
в книжката -
Il pleut dans mon coeur
Comme il pleut sur la ville,
Quelle est cette langueur
Qui penetre mon coeur?
Преведено:
Сълзи обливат сърцето,
плаче дъждът над града;
боже, но мъката, дето
разкъсва сърцето!
Броят на сричките в стиха е увеличен, в оригинала строфата е
построена извънредно звучно върху нежно и болезнено ьо, асонансувано
и в средата на втория и третия стих, а в превода само римите дават
бледната музика на строфата, при това с едно твърдо, отворено о;
несполучена е и тъмната алитерация, сълзи - сърцето, в първия стих,
която по съгласни и гласни е неподходна за настроението в строфата.
В ритмично отношение последната е също несполучена. Оригиналът
сменява ямбични с анапестични стъпки, а преводът реди подвижен
дактил, който при краткостта на стиха ускорява ритъма, когато в
оригинала той има тенденцията все повече да се забавя. Ритъмът в
превода е нарушен и с това, че в третия и четвъртия стих е допуснато
пренасяне на изречението /enjambement/. Бистрият израз на цялата
Верленова строфа е замъглен в превода от разделянето на строфата в
две несвързани изречения и лишно призоваване на бога. Подобни грешки
са направени в превода на втората строфа, а последните две са
преведени във всяко отношение лошо, безсмислено:
Сълзи обливат - защо ли?
клето сърце що ридай,
що! Ни беди, ни неволи?
тази болка - защо ли?
Болка горчива без край,
болка горчива, без край,
болка - защо, за кого ли?
- Ала сърцето я знай,
пълно с болка без край.
Както в тая песен, така и в още по-известната, кръстена от преводача
“есенна” /Les sanglots longs/, той не е успял да се приближи до
стиха и стила на Верлен. Тук най-вече изпъква значението на музиката
у Верленовите песни. Вместо бавното носово о, придружено от звука л,
които внушават есенно настроение със звуците на първата строфа,
преводачът строи музиката на строфата върху тясно, затворено е, а
отгоре на това си е послужил и с една куцаща састъвна рима с русизъм
в нея /сърцето ми - неведоми/. Не е запазено музикалното единство на
песента. Тя има в първата строфа носово о, във втората - носово а, в
третата - също. Гео Милев е пропуснал тази тъй важна особеност. Той
обеднява звучността и в другите строфи, служи си с лоши съставни
рими /спомени - бездомни и; вятър ме - мятаме; кръговрати той -
мъртвия/, а накрай измисля и един “яростен вой” на вятъра, който
убива цялото настроение от “дългите ридания на нежните цигулки”.
Верлен обича простата и звучна строфа, която без пренасяния затваря
едно изречение в себе си, а преводачът често удължава стиха или го
стяга, понякога и с изхвърляне на глагола, във форма, непривична на
леко отпуснатия и разнежен стих на Верлен. Той обича повторенията,
които втория път увеличават и видоизменят израза с прибавката на
едно или повече прилагателни /au clair de lune - au calme clair de
lune triste et beau; les jets d’aeu - les grands jets d’eau и др./,
а това характерно у Верлен поетическо средство е изгубено в превода
/ср. “Лунна светлина”, с. 18, отдето са взети тия примери/. В своето
“поетическо изкуство” Верлен съветва: “Prends l’eloquence et tards
lui son cou!” А Гео Милев запълня празнини в стиха с реторични
изрази: “нетърпеливи копнежи”, “блаженство без край”, “сърце ми
плахо трепна в болки зли”, “шепот чаровен, тъй щедър и тъй волен” и
др.
Може би ще се видят тези сравнения твърде придирчиви и напълно
обезценяващи превода на Гео Милев. Но въпреки посочените недостатъци
той дава на нашия четец една хубава Верленова книжка. Ако аз се
спрях по-подробно на някои неточности в превода, направих това не за
да изобличавам преводача, а по-скоро да покажа колко трудно е да се
превеждат поети като Верлен и какви мъчнотии изобщо трябва да бъдат
преодолени от един художествен превод в стихове.
Бележки
Пол Верлен - Избрани стихотворения. Превод на Гео Милев, книгоизд.
“Везни”, Ст. Загора, 1922. - в. “Слово”, бр. 73 от 10.VІІ.1922 г.
| |
