музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството
К. п. н. Тодор ШУНАНОВ БРОД ЗА БЪЛГАРСКАТА ХУДОЖЕСТВЕНА МИСЪЛ Между широките читателски маси, макар негласно, битуваше мисълта, че мястото на Гео Милев в златния фонд на нашата литература осигурява лебедовата му песен - поемата “Септември”, тъй като в нея поетът застава на антифашистки позиции и загива заради това. (Знайно е - най-добрите български поети умират млади!) Но това е преднамерената оценка на конюнктурния дилетант, който не познава, или не иска да познава, нищо друго от Гео Милев, не знае,или не иска да знае, че поетът е един от първопроводниците на европейските критерии за култура и литература у нас, не познава работите му на творец- обновител, естет, художник, критик, постановчик. Някои, свикнали да гледат на големите имена в литературата ни като на икони, не могат да си представят, че Гео днес може да отрече това, което вчера страстно е утвърждавал, за да защити утре още по-ново, което да отхвърля днешното. Види се, познавал е Пенчо- Славейковия афоризъм: “Само Бог и глупците са постоянни”. Във времето, когато започват дасъзряват литературните му и естетически представи, той е в гравитацията на двамата наши великани: Пенчо Славейков и Яворов, когото определя като “българския Бодлер”. Усилията му за европеизиране на духовната ни култура, за обновяване на поезията ни по-специално, сближава духовно Гео Милев с Пенчо Славейков и никак не е случайно, че между многото страни, където би могъл да продължи и завърши образованието си, младият Гео избира Германия и то тъкмо Лайпциг, защото там са учили Пенчо Славейков и Кръстьо Кръстев, и Александър Балабанов , и много още видни българи. Запознат с художествената продукция в началото на века, Гео отличава младите Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Людмил Стоянов и др. За търсещия, начеващ литературната си дейност младеж, тези творци имат свой почерк и естетика и в поезията им той съзира нещо нетрадиционно, свежо, ново. Той познава родното класическо наследство, но и интересът му към новите явления в чуждите литератури и творци е голям. Търси оригиналното, съпоставя го с родното още в първите си стъпки на поет и критик, но предпочитанията му, вкусът му (вече професионални) се формират като студент в Лайпциг, защото студентът търси, чете, превежда всичко, което привлича погледа му и се налага в интензивния културен живот на Германия по него време. Така, далеч преди нашето съвремие, преди не чак толкова успешните ни усилия да ни признаят за европейци - Пенчо Славейков и Гео Милев влагат много труд и ентусиазъм в тази идея. Постоянните му целенасочени контакти с модерното в културата и литературата на Запад са усилия да се намери брод за българската художествена мисъл, да се въведат в нея нови идеи, изразни форми и средства, да се излезе извън традиционния тематичен кръговрат и стилови похвати. И завърналият се след войната поет започва интензивна обнова във всички посоки на литературата, театъра живопистта, журналистиката, преводачеството и т. н. Тойвладее редица европейски езици, така че информацита му е от първа ръка, винаги актуална и свежа информация от първа ръка! Гео смята, че чрез дейността си ще “юнифицира” нашето изкуство, ще го приобщи към европейското. Заветната му мечта и цел е да се преодолеят битовизма и изостаналостта, да види нашата художествена мисъл наред с другите - една тенденция, с която Гео ни е изпреварил с цели седемдесет години! Възгледите и убедеността в правотата им често не, а постоянно го противопоставят на общоприетата ценностна система в духовния живот. Гео е категоричен и безкомпромисен, когато защитава естетическите си пристрастия. Щом воюва за принципи, не прави отстъпки никому, дори и на Пенчо Славейков. Енциклопедична начетеност, огромна, почти невероятна трудоспособност, самочувствие, убеденост, дързост, му дават сили, при все че търпи и изживява много огорчения. Поетът е чужд на закостенялост и догматичност и колкото е безкомпромисен към пошлостта и бездарието, толкова е самокритичен към себе си и непрестанно чете и се обогатява, развивайки се непрекъснато. Гео Милев смята, че главната цел на националната ни култура е “да достигне заветния бряг на чистото изкуство”. И той търси пътища, принципи и подходи както в областта на художествената продукция, така и в теоретични статии, изследвания в оригинал и превод (”Фрагментът”, “Небето”). Авангардните представи за изкуство го задължават да не прекъсва и да поддържа непрекъснат контакт с модерните тогава направления в литературата, театралното изкуство, живопистта, но той не пренася безкритично и механично всичко. В първата му стихосбирка с необичайно и впечатляващо за онова време заглавие “Жестокият пръстен” (1920 г.) - има творби, които ни убеждават в този смисъл: ”О, дъжд, о дъжд обилен и печален”, “В този час, когато с протяжна безнадеждност”. Някои съвременни критици (Иван Сарандев, Зов, изд. Хр. Г. Данов, 1980, стр. 16-17) смятат, че тук би следвало да се вижда “индиректен контакт с реалността. Едно субективно състояние, споходило го в даден момент, открива в природното явление повод да се реализира словесно. Всичко е пречупено през призмата на интелекта и субективността.” Вярно е може би за голяма част от стихосбирката, но ще си позволя един апостроф: Изобразителните качества на първото стихотворение смекчават затвореността и субективизма на лирическото “Аз” на младия поет, той сякаш за миг забравя изживяванията на херметизирания в себе си субект, за да нарисува пластична симфония на падащата вода. И тук, както и във втората творба, живо се усеща символистичната естетика чрез пределно натоварените по определен начин епитети и с елегантността на изживяванията на лирическия субект творбите са едно по-скоро напомняне за френския символизъм, нежели краен субективизъм и не пряк контакт с действителността. Стихосбирката е една манифестация на модерната поезия, която с пластичността си прави впечатление: с високата си култура, изтънчен вкус, перфектна стихотворна техника, които взети заедно оттласкват модерната поезия от традиционната и правят видими разликите помежду им. А нали още Славейков се стремеше да обърне погледа, визията на поета, отвътре- навън, от субективното към външната картина на света, т.е. интравертна творческа позиция. Обратното - външносъбитийното тълкуване на света - екстравертното, характеризира цялата българска литература. Тъкмо това иска да обнови Гео, опирайки се на Пенчо Славейков и на наблюденията си над западноевропейските образци. Мисля, че тези две позиции характеризират целия противоречив, но единен Гео Милев, особено първата! Да се прочете творчеството му съвременно, трябва да се познават и тълкуват нещата според художествените представи на самия автор. Защото готови щампи и формулировки, нагласени според предпочитанията на авторите си, никога не са се оказвали истина в изкуството, особено за творци като Гео Милев! Недооценяването на този въпрос още на времето тласна в погрешен коловоз анализа на поемата “Септември”. Първият, който видя в нея пряк, директен текст - отражение на Септемврийските събитие от 1923 г. - беше Георги Бакалов, а най-характерната студия в това направление - студията на Георги Марков “Патосът на народната борба - патос на поета”(Литературни етюди, С., Народна просвета, 1969, стр. 116). Преди още да напише “Септември”, в сп. “Везни” - арсеналът на модернизма у нас, Гео търси и разработва основите на една нова естетика, чиито пространствени проекции обаче не можаха да добият окончателни очертания, защото много често каноните й достигаха до присъщия за автора им максимализъм и се опровергаваха от самия него. От “Везни” до поемата минават три години, но още в 1921 г., кн. IV, ГеоМилев пише “Възвание към българския писател”: “Животът е копнеж. Човечеството, човешкият дух живее от своя копнеж. Вечният копнеж, който ражда творчеството, който ражда живота… копнежа към възкачване, копнежа към светлите ясли на Духа”. Духът създава изкуството и той заповядва: “Човекът преди всичко” (обърнете внимание на свръхценностните хуманитарно- естетически категории “Човек”, “Копнеж”, “Човешки”). Мисля - този в основата си вечен общочовешки копнеж и устрем към достигане на духовно съвършенство, към освобождаване от всякакъв вид догми, норми, към освобождаване на волята и достигане на пълна ЧОВЕШКА освободеност на духа, този порив за достигане на недостижимото трябва да бъде поставен в подстъпите на едно съвременно тълкуване на “Септември”. По-късно, след написвне на поемата, в “Отворено писмо до г-н Борис Вазов” Гео Милев споделя: “Аз бях арестуван заради една моя поема, в която смятам, че съм сложил една немалка мисъл: отхвърлне на всичко, което тежи върху ЧОВЕКА като кървава случайност (съдба) на някакви неизвестни тъмни стихии, събрани в една сляпа фикция, наречена Бог. Аз съм се помъчил да излея в моята поема ужаса на ЧОВЕКА пред събитие като това, което съм избрал за тема, и вярата му във възможността на едно друго бъдеще…” Цитираните мисли ни водят направо към изходната нравствено-философска позиция на Гео Милев. И по-горе, и тук, гърми, повтаря се, и се налага концептуалната философска категория ЧОВЕК. А щом сам авторът я поставя като крайъгълен камък на творческите си намерения, всичко друго в тълкуването на поемата отива на втори и трети план! А ще бъде снизяване и неразбиране не само на българския, но и на ОБЩОЧОВЕШКИЯ смисъл на текста. Ще бъде онова, което убийците на поета възприеха - буквалния прочит на събитията, заради което удушиха Гео! Че тъкмо концептуалните хуманитарно-философски ценности на автора в тълкуване на поемата трябва да бъдат изведени напред, личи между другото от сблъсъка ни още в първите строфи с антонимния вариант на човек-“роб”. ... вековната злоба на роба. В цялата поема опозицията “човек-роб” и “човекът свободен” преминава многократно, забележимо, безусловно, за да бъде постонно в очи, да се отличава като лайтмотив, защото е безспорно първият по величина съдържателно-хуманитарен синтез на автора. С хиляди ножа прободен народ - затъпен унижен останал без мозък без нерви - въстана из мрака тревожен на своя живот - и писа със своите кърви СВОБОДЕН! Не искаш ти никого роб ........................................ ще възкресим ний човека свободен в света ........................................ Човешкият живот ще бъде един безконечен възход нагоре! Нагоре! Поемата е страстно, драматично отрицание на всичко, което сковава човека, тук, долу на земята, и там горе - в небето, отрицание на всичко, което вързва волята му и закрепостява духа му. Антитезата “човек-бог” е изведена на равнището на класическата антична трагедия “Прикованият Прометей” на Есхил и на Гьотевия “Прометей”. Репресиращата сила на Земята (държавата) спира човека, спира неговия устрем, разбиран преди всичко в нравствено-духовен план. Това определя титаничното противопоставяне и противоборство помежду им. Сблъсъкът е кървав, безкомпромисен, величествен. В поемата с нарастващ и задъхан темпоритъм се разгръщат, стигат се и се сливат, взаимно се отблъскват и отново преливат два позиционни пласта, съответстващи на фундаменталните духовни обобщения: робство - свобода; човек - копнеж; устрем. Те формират поетичната позиция на Гео - от една страна на документална почти реалност, от друга - общочовешка извисеност, оттласкваща и възвишаваща духовно-философското виждане на поета. Двата пласта имат не само оценъчно, позиционно (опозиционно) противопоставяне, но притежават и контрастна изобразителност. Изпокъсани кални гладни навъсени измършавели от труд загрубели от жега и студ... ........................................ Но отвъд: там цъфти Ханаан от Правдата обетован нам - вечна пролет на живия блян. Към тълкуването, за което се застъпваме, бихме могли да поставим още въпроси като: защо на морално-етичния проблем “престъпление - наказание” е отделена цяла глава (ако въстанието е главният обект на поемата)? Смятам - защото е човешки проблем, защото е социален, а не исторически. Защо в индивидуален план възхитата на поета предизвиква само поп Андрей? Защото той е “побеснял и велик”, той е “огромен, спокоен като гранит”, той, презрял смъртта говори:”страхливо вий поглед отпущате пред близката смърт на ЧОВЕКА, палачи…” и накрая той е “велик, сюблимен, непостижим.” Каква “праволинейна” художествена изобразителност - за да се внуши на читателя - такива като него акумулират високите ЧОВЕШКИ добродетели и, когато дойде време, ги отстояват. Затова попът е фокус. При такава в експресионистичен план показана ерупция на масите - няма ръководна сила, няма вождове, има само личности - човеци! Попът е такъв (нали някогашната критика снизходително отбелязваше, че Гео Милев не бил показал ръководните сили на въстанието!?). Но поетът въобще не се спира на подобни въпроси. Другаде е неговото внимание и пристрастие - СВОБОДНИЯТ, СИЛНИЯТ ЧОВЕК - идеалът на поета. Към него ни води и императивно- оптимистичния патос на Гео Милев във финала, където той присъства зад множественото число на глаголи и местоимения. Борбата за свобода е вечна ЧОВЕШКА борба. Борбата на септемврийци е момент, част, епизод от глобалния ход на човешката история. А затворите, бесилките, разстрелите,пожарищата, пепелищата - те са скъпата цена на всяка свобода, която все някой плаща - винаги!