|
Проф. Стоян Каролев
Докосване до критика Гео Милев
Между многобройните дарби на Гео Милев, този най-многостранно
надарен български творец, критическата е една от най-силните, макар
да не е привлякла достатъчно вниманието на изследователите. Сам поет,
многожанров писател, художник, режисьор, Гео Милев умее да пише
професионално и проникновено за всички изкуства, които го привличат
и интелектуално, и емоционално. Той има и усета, и аналитичната
способност на родения критик. Има и необходимата смелост.
Рецензирайки през 1921 г. в сп. “Везни” “Стихове и песни” от Емануил
Попдимитров, той цитира стихотворението “Лаура” и заключава: “Тези
четиринайсет реда само са достатъчни, за да обезсмъртят едно име.”
Ето началните четири стиха:
Ти си като пъпка от кремова роза, Лаура...
О, роза през зимните нощи с виелици снежни и буря,
когато цветята цъфтят по стъклата
и клона безлистен трепери.
Културният читател веднага ще долови символистичния лъх и облик на
стихотворението, пропито с духовно извисена и изящна красота. Сам
Гео Милев пише, че Емануил Попдимитров “се явява като един силен и
съвършено самобитен поет символист в нашата литература...”. По-късно
този поет ще създава и реалистична поезия. Но несъмнено цикълът
идеализирани женски портрети, започващ с “Лаура”, е една от
най-силните му изяви в нашата поезия.
Усетът на критика Гео Милев нерядко коригира увлеченията на
теоретика, който за кратко време извървява дълъг път, та често е в
движение, макар да запазва и постоянни черти на своята естетика. Ние
днес няма да се съгласим с казаното от Гео Милев в статията му за
“Български балади” от Теодор Траянов, че яснота и разбираемост “не
трябва никога да дирим в изкуството”, а само “в екзактната наука”;
няма да приемем понятието “съдържание” на художественото
произведение да се замени с понятието “интензивност на формите”. Но
ще се съгласим, че в “Български балади” Теодор Траянов “е разкрил
своя истински образ на поет, тясно свързан с народната душа”, ще ни
направят впечатление наблюденията на Гео Милев върху ролята на
ритмическата организация за постройката и естетическата стойност на
творбите.
Именно ролята на ритмическата организация, обединяващата сила на
“вътрешния ритъм” в стихотворенията е привлякла вниманието на Гео
Милев, пишейки за Теодор Траянов, както го е привлякъл и стремежът
на Панчо Владигеров “да се изтръгне от шаблонния ритъм на мелодията”,
както го привлича стиловото новаторство у всеки творец, например у
Иван Милев, чийто оригинален талант Гео Милев веднага забелязва.
Не само като поет, но и като критик Гео Милев е обикновено дръзновен
и често раздвижва духовете. Обединяващ възглед в неговото
светоотношение е, че “животът е копнеж”, че “човечеството и
човешкият дух живеят от своя копнеж”. И той би могъл да каже като
Яворов: “Все туй копнение в духа...” Но доколкото Яворовото
“копнение” има трагичен заряд, който все повече се засилва, неговият
копнеж все повече и на по-високо равнище е целеустремен. Гео Милев е
предразположен към кипяща и раздвижваща хоризонтите жизнерадост:
“Сърцето ми бие! / Вопие с тържествена радост навън през света.”
Като споменах за Яворов, ще ми се да спра за минутка-две поглед
върху статията на Гео Милев, пак от януари 1921 г., за този
“най-голям майстор на поетическата форма, каквато имаме в нашата
литература”. Това е една от статиите на Гео Милев, които са
привличали погледа на мнозина през десетилетията. Силно впечатление
са правили и неведнъж са тълкувани думите за скръбта в поезията на
Яворов след “завоя”. “От де иде тя? Лична скръб не би могла да бъде
тъй дълбока на 27-годишна възраст... Поезията на Яворов е
манифестация на колективната българска душа с всичката є скръб и
всичките є горести в миналото; възкресеното в поета минало, за да се
манифестира, за да се даде на света мъдростта, придобита чрез
толкова скръб... чрез вековно страдание.”
“Истинският талант – четем още в тази статия – е винаги манифестация
на един психологически колектив; истинското изкуство е винаги
продукт на един психологически колектив, отдето то черпи своята
сюгжестивна и могъща сила.”
По този път Гео Милев стига до заключението, че поезията на Яворов и
през втория период е народна. Същевременно той сочи спонтанността,
независимостта на Яворовия талант, а също, че в българската
литература Яворов е “родоначалникът на модернистите”, че той “за нас
е това, което е Бодлер за французите”.
Многопосочната надареност на Гео Милев има две главни насоки –
художествена и критическа, – които взаимно се преливат и подпомагат.
Критическите му изяви са разнообразни в жанрово-стилово отношение.
Докато статията за Яворов е по-близо до класическия тип статия,
двете страници за Димчо Дебелянов “In memoriam” напомнят за
стихотворение в проза.
Ето началото: “Далеч на юг – в онази тиха есенна вечер, сред
пустинното бранно поле от безлюдие и безчувствени скали, – когато в
душата ми проникна мразният трепет на вестта, че Димчо Дебелянов е
мъртъв, – пред мене се разтвори едно кърваво и ужасено око с
хладното безумие на един голям въпрос. Там, долу, из помръкващите
вечерни долини, дойде до мене траурният спомен за покойния поет, по
една стръмна пътека, от камък и червени тръне, която отвеждаше –
бавно и страшно – към едно мъртво минало.”
Това е цялата първа част. Между следващите пет (всички са номерирани)
има и по-малки, а втората е само два реда. Ритмичната организация и
в редовете, и в цялостната постройка, с характерни повторения, не е
пречка, а по-скоро подпомага да се внушат мислите и прозренията на
Гео Милев. След като в първите редове на трета “глава” съобщава, че
Димчо Дебелянов е бил “пленник на голямата проблема Изкуство”, в
началото на следващата се казва: “Димчо Дебелянов беше пленник на
страшната проблема Живот.” Така изкуството и животът на Димчо
Дебелянов органически се свързват, както е по-късно и в книгата на
Людмил Стоянов (друг почитател и приятел) “Димчо Дебелянов – поет на
жизнения подвиг” (1926).
В какво се изразява “пленничеството” на “страшната проблема Живот”?
“Неговата невероятна съвест разбиваше живота на хиляди въпроси,
които се сплитаха около душата му в нажежени и безизходни пръстени.”
Проницателният поглед на Гео Милев, отразен в тази оригинална
метафора, много рано съзира ролята на съвестта в живота и
творчеството на Димчо Дебелянов. Преди всичко тя, “невероятната
съвест”, е тази, която прави живота му страдание, “а страданието –
неговата поезия”. Същата прозорливост личи в думите, че Димчо
Дебелянов е бил достатъчно силен “да подири един нов път, свой път”,
че той е “най-самобитният между младите български поети”.
Все така проницателно Гео Милев вижда по-дълбокия обект на
изображение в поемата “Легенда за разблудната царкиня”, сочи какво
символизира героинята. Той направо пише, че “разблудната царкиня” –
“това е душата на Димчо Дебелянов”, люшкаща се между подеми и
падения. Както сочат някои съвременници на Димчо Дебелянов в спомени,
обнародвани доста по-късно, сам поетът така е определил
алегорично-символния смисъл на своята поема.
Големият интерес на Гео Милев към поезията на Димчо Дебелянов личи и
от желанието му да направи “разкошно издание” на тази поезия, както
се изразява в писмо до Мария Дебелянова-Григорова от 10.IХ.1919 г. (Но
сестрата на поета търпеливо очаква, както, изглежда, се е уговорила,
изданието на Паскалев, подготвено от кръга около Димитър Подвързачов
– все приятели на Димчо, а изданието все се бави...)
Една от бележитите статии на Гео Милев е във вид на открито писмо до
Борис Вазов – друга форма на критическа изява, която дава
възможности, простор и за публицистичната дарба на Гео Милев, тук в
органическо единство с критическата.
Гео Милев е писал неведнъж за Иван Вазов. Той познава отлично
огромното творчество на “патриарха на българската литература”.
Отношението му към него, развиващо се през годините, е все така
прозорливо. Той нарича “Епопея на забравените” “може би най-славната
страница на поетическото му дело”, което характеризира като “велико”
въпреки лютите битки – литературни и естетически, водени против това
дело. В кратка статия по случай смъртта му нарича Иван Вазов “титан”,
който е блестял “в хоризонта на нашата литература”. И още: “Той беше
погълнал в себе си душата и живота на българския народ и затова
стана поетът на този народ – народният поет на България.”
Темата “Поетът и народът, и народната душа” е характерна, често
срещана в критическите изяви на Гео Милев. За нея споменах неведнъж
в тези кратки мои наблюдения върху някои от тези изяви – в редовете
за Яворов, за Траянов. В статията за Ботев от 1922 г. се казва, че
Ботевата поезия е израз “на колективната психическа енергия на
народа”, представлява “първата блестяща манифестация на гения на
българския народ”. (Втората Гео Милев намира в Яворовата поезия.)
В откритото писмо до Борис Вазов, комуто изпраща току-що излязлата
своя “Антология на българската поезия”, Гео Милев акцентира върху
поета народолюбец и свободолюбец, вярващ в прогреса на човечеството,
в неугасимата сила на нравствената светлина (“тирани, всуе се морите!”).
Стихът “Не се гаси туй, що не гасне” е цитиран многократно и на
места звучи като своеобразен рефрен. Изтъкват се и висока оценка се
дава на онези стихотворения, в които Иван Вазов “докосва дълбоките
тонове на всечовешки чувства, стихотворения, в които се чува вик на
човечност и човешка съвест...”. Те – тия стихотворения – са
достатъчни да му осигурят безсмъртието на голям поет, при това
народен поет, защото: “Какво по-ценно за народа от ония велики
идеали, които поетът хвърля чрез тях в недрата на неговата –
народната – душа: доброто, любовта, честността, свободата.” За
отбелязване е, че в тези стихотворения Гео Милев съзира
“най-високата точка” не само на чувства и мисли у Иван Вазов, но и
на “формална завършеност”.
В откритото писмо до Борис Вазов Гео Милев изправя могъщата фигура
на народния поет, патриарха на българската литература, срещу Закона
за защита на държавата – още едно основание писмото да бъде
препечатвано по-късно в левия печат.
Гео Милев задълбочено познава творчеството на всеки що-годе
значителен съвременен нему български писател. Той има респектиращи
познания и върху историята на българската литература. Пише за
огромен брой писатели от миналото и съвременността. Острият му и
сигурно преценяващ поглед забелязва всичко, което има естетическа
стойност.
Така Гео Милев обръща внимание, че Константин Миладинов има заслуги
не само като събирач и издател, заедно с брат си Димитър, на
“бележития за Българското възраждане и българската фолклорна наука”
сборник с народни песни, но и като автор на няколко лирически
стихотворения.
Гео Милев вижда в тези незабелязани или забравени стихотворения и
жив “поетически талант”, и “силни поетически образи”, и “достатъчно
за времето техническо съвършенство”. Поставя по-специално “Тъга за
юг” редом с “най-хубавите поетически работи на П. Р. Славейков”. С
високата си оценка на това стихотворение по-късните изследователи
следват Гео Милев. Няколко реда само за Константин Миладинов – и те
оставят трайна следа.
Когато Гео Милев пише за Добри Чинтулов, десетината Чинтулови
“бунтовни песни и стихотворения”, обиколили навремето, преди
Освобождението, “анонимно всички села и паланки на България”, “са
вече отдавна и почти изцяло забравени”. Гео Милев се заема да
поправи тази несправедливост. Той вижда “в скромния учител и бивш
одески семинарист” “скрития бисер на един голям поетически талант”.
В “патетичния възглас” “Пламни! Пламни ти в нас, любов гореща!” “се
чувства внезапно стремително избухване на този голям талант”. Гео
Милев цитира и строфи, характеризиращи Чинтулов не само като поет,
“понесен от порива на искреното вдъхновение”, но и като художник.
Времето не ми позволява да характеризирам според заслугите му Гео
Милев като театрален критик. Ще се спра само за минутки върху
писаното по случай гостуването на МХАТ в София през 1920 г. за
постановката на “Братя Карамазови”. Статията е печатана във “Везни”
и така се нарича – “Братя Карамазови”. Не се съобщава авторът на
драматизацията, казва се – на Московския художествен театър.
Постановката е характеризирана вещо, високопрофесионално.
Сам талантлив режисьор, почитател и последовател на Райнхард, Гео
Милев, ако беше останал жив, може би щеше да насочи в бъдеще силите
си главно или поне до голяма степен към театъра – това колективно
изкуство най-много привлича многостранно надарената му натура.
В статията си за постановката на “Братя Карамазови” вглъбено
характеризира Достоевски като “богоискател”, който “спира при човека”
и влиза “в най-дълбоките бездни на човешкото страдание”. Един
“рудокоп в тъмната скала на човешката душа”. Слизайки в душевните
дълбини на човека, той “излиза мъдрец”.
Като разглежда постановката, Гео Милев сочи с какви средства е
постигната целта – да се предаде “есенциалното, вътрешният смисъл,
идеята” и “основното настроение в романа, респективно в пиесата”.
Той изтъква, че “представлението е ценно преди всичко като общо,
цялостно, единно впечатление; впечатлението, което зрителят получава
в съзвучието на обстановка и игра на отделните актьори”. И все пак
Гео Милев откроява с верен усет и поглед изпълняващия ролята на Иван
Карамазов – Качалов, “може би извънредното дарование”. Качалов
притежава всичко: “фигура, пластика, темперамент, отлична дикция,
рядък глас, обемащ една почти безкрайно широка гама – от дълбок бас
до тенор”. И Гео Милев изказва становището си, че гласът, а не
мимиката и жестът е най-важното средство, най-силното оръжие на
актьора, онова, с което той може да покори и завладее.
Аз само леко се докоснах до много обширната и много сложната тема:
Гео Милев – критик. Не можах да разтълкувам становището от
по-късните му години, че художественият образ трябва да се
осъществява с минимум средства, и какво разбира той под термина “стилизация”,
а също кога и доколко се ръководи от стилизацията не само в
художествената си, но и в критическата си дейност.
Биологичното ми време е вече твърде ограничено и едва ли ще мога да
се върна към тази тематика. Вярвам, че тя ще привлече погледа на
млади и талантливи изследователи.
| |
